Створчеството си Йордан Йовков изгражда свят на доброто и истинското. В разказите си той тръгва от сивата действителност и постепенно я превръща в легендарна, автентична реалност, прави я интригуваща и светла, пренася ни в друг, по-красив, по-хармоничен свят.
Несъмнено тези разкази оставят у читателя вечни уроци по житейска мъдрост, които пораждат дълбоки и тревожни размисли за онзи човек, изправен пред сложни душевни перипетии, чието преодоляване води до достигането на щастие и съвършенство в иначе жестокия свят. Хуманизмът и битката за надмощие над злото и грозното в живота, търсенето на красотата, дори на фона на ужасяващата война, са емблематични за изкуството на Йордан Йовков.
Датата, на която се ражда този голям български писател, е 9 ноември 1880 година в село Жеравна. Той започва образованието си в родното си място, а по-късно продължава да учи в София и завършва през 1900 година. Още от малък Йовков се увлича по литературата, а учителят му е напълно уверен, че някой ден ученикът му ще стане писател. Същата година Йовков се премества заедно със семейството си в Добруджа. Не след дълго заживява в село Долен извор, където остава за кратък период от време.
Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена „Под тежкия кръст” и е публикувана през 1902 година. През 1904 година се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира, което възпрепятства младия автор и той не продължава своето следване.
Йордан Йовков с дъщеря му Елка
В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено получава богат жизнен материал. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен в чин. Участието му във войните се отразява и в творчеството му. То се превръща в отправна точка за размисъл за общочовешките проблеми. Войните са онова огромно зло, което преобръща човешките съдби, носи разделение и хаос, измества ценностните опори, разкъсва връзки между хората. При преплитането на толкова проблеми във военните разкази на Йовков не е учудващо, че те са забележителният му дебют, макар да започва със символистична поезия.
След края на конфликтите на полуострова младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа – назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне. Причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915 година. Мобилизиран е отново и е изпратен в град Ксанти.
Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна
През 1916 година по стечение на обстоятелствата съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание „Военни известия” и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. А любимата му Добруджа, която чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение, като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – „Песента на колелетата”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце” и „Ако можеха да говорят”. Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата ѝ („Белият ескадрон”).
Но през 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър, а именно в писането. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи.
